Защо не можем да се отървем от комунизма в България

В една сива сутрин пред Народното събрание минават три поколения, които сякаш живеят в три различни държави. Възрастен мъж с побеляла коса, който още казва „другарю“ и с носталгия разказва как „тогава поне имаше ред“. Жена на около петдесет, която мълчи, стиска зъби и повтаря, че „всичко е едно и също, само табелите се смениха“. И момче на двайсет и нещо, което не е живяло нито ден в Народна република България, но с горчивина говори за „червени мрежи“, „дълбока държава“ и „няма излизане от тая хватка“. Тримата не биха се разбрали лесно помежду си, но говорят за едно и също нещо: усещането, че комунизмът у нас не си е отишъл, а само се е преоблякъл.

Въпросът „защо не можем да се отървем от комунизма“ често се използва като лозунг. В тази статия ще го разгледаме не като лозунг, а като диагноза. Не става дума за това дали една партия още носи в името си думата „социалистическа“, нито за това дали по площадите има портрети на Тодор Живков. Става дума за много по-дълбоко наследство: за начина, по който се прави политика, за мрежите, които разпределят ресурси, за страха и цинизма в главите ни, за безизходицата, в която се въртим между избори, коалиции и „безалтернативни“ решения.

Какво наричаме „комунизъм“ след 1989 г.

Първата грешка е да си представяме комунизма само като идеология или като партийна табела. Така изглежда, че щом сменим името на Българската комунистическа партия с Българска социалистическа партия и позволим плурализъм, сме затворили страницата. Формално това наистина се случва през 1990 г., когато БКП се „преосновава“ като БСП и запазва организационната и кадровата си приемственост. Но комунизмът като система не е само партийна книжка и портрет на стената.

Под „комунизъм“ в посткомунистическа България на практика често разбираме едно друго нещо: наследството на партия-държава, в която политическата власт контролира икономиката, съдебната система и службите за сигурност, а хората са свикнали да „уреждат“ живота си чрез връзки, услуги и страх, а не чрез ясни правила. Това наследство може да продължи да живее и под етикет „демокрация“, ако институциите се сменят по форма, но не и по логика.

Когато казваме, че „комунизмът още е тук“, всъщност казваме, че едни и същи типове мрежи и навици са преживели промяната на режима. Елитите се пренареждат, но не изчезват; държавната собственост се приватизира, но остава в ръцете на хора, близки до старата власт; службите формално се реформират, но старите контакти и архиви продължават да работят в сянка.

Преходът отгоре, а не революция отдолу

За разлика от Чехословакия, Полша или ГДР, в България комунистическата власт не пада след масови бунтове, които принуждават елита да отстъпи. Промяната започва „отгоре“ – с вътрешен преврат в партията, свалянето на Тодор Живков и след това контролирано отваряне към многопартийност и избори.

Това не е морален укор, а структурен факт. Когато промяната идва от същите хора, които до вчера са контролирали държавата, те имат мощен стимул да пренапишат правилата така, че да оцелеят в новата игра. Така се стига до странна комбинация: от една страна – нова конституция, многопартийни избори, свободни медии; от друга – силно присъствие на бивши партийни кадри и хора от Държавна сигурност в политиката, бизнеса и медиите през целия преход.

Тази смесена картина създава усещането за „подменена“ демокрация. На хартия всичко изглежда нормално; на практика обаче много решения се вземат не в парламента, а в тесни кръгове, където старите контакти продължават да тежат повече от новите институции.

Дълбоката държава: службите, архивите и невидимите лоялности

Една от най-тежките части от комунистическото наследство е ролята на службите за сигурност. При тоталитарния режим те не са просто „тайна полиция“, а нервна система на държавата-партия: събират информация, държат хората в страх, но и поддържат мрежи от зависимости и услуги.

След 1989 г. формално се създават нови служби, предприемат се лустрационни опити, отварят се части от архивите. Но това се случва бавно, непоследователно и често под политически натиск. Значителна част от старите кадри на Държавна сигурност или се прехвърлят в новите структури, или използват контактите си, за да влязат в бизнеса, медиите и политиката. Техните мрежи, архиви и връзки с Москва не просто изчезват; те се пренастройват към новите условия.

Когато днес говорим за „дълбока държава“ и руско влияние у нас, често говорим именно за това наследство. Мрежи, които не са избирани на избори, не носят публична отговорност, но имат достъп до информация, ресурси и хора. Тези мрежи могат да работят в полза на всяка официална власт – лява, дясна, либерална – стига да им гарантира спокойствие и икономически интереси.

Тук комунизмът оцелява не като идеология, а като навик на властта: важните решения се вземат „на тъмно“, а не под светлината на парламента и медиите.

Приватизацията като преразпределение, а не като освобождаване

Втората голяма травма е икономическият преход. Под комунизма държавата е собственик на почти всичко; под капитализма трябва да се появят частни собственици. В идеалния сценарий това става чрез прозрачна приватизация, конкуренция и равен достъп до възможности. В българската реалност често виждаме друго: хора, близки до партийния апарат и службите, първи получават достъп до информация, кредити и „куфарчета“ с начален капитал.

По този начин се създават олигархични групи, които могат да влияят на политиката чрез финансиране на партии, контрол върху медии и участие в обществените поръчки. Вместо държавата да се оттегли от икономиката, тя често се превръща в инструмент за облагодетелстване на „свои“ фирми чрез договори, концесии и регулации.

Така комунистическата логика „партийната вярност е по-важна от компетентността“ се прелива в прехода като „връзките са по-важни от правилата“. От еднакво бедни преди 1989 г. хората се разделят на нов елит и трайно губещи. Това поражда и трайната народопсихологическа рана: усещането, че „едни и същи си поделиха всичко“.

Културата на страх, цинизъм и зависимост

Наследството на комунизма не е само институционално, а и психологическо. Четири десетилетия тоталитарен режим оставят следи в начина, по който хората мислят за държавата, за свободата и за собствената си отговорност.

Хората са свикнали, че най-важно е да не се „набиваш на очи“, да не говориш открито за политика, да не вярваш, че нещо зависи от теб. Свикнали са да мислят за държавата като за далечен, но всемогъщ родител – понякога суров, понякога щедър, но винаги такъв, от когото зависи всичко. В такъв контекст личната инициатива изглежда опасна, а гражданската активност – безсмислена.

След 1989 г. официалният език се сменя, но дълбокото отношение към властта се сменя много по-бавно. Мнозина продължават да гледат на политиката като на „тяхна работа“ – работа на партийни апарати, лидери и „началници“, а не като на пространство, в което гражданите имат реална сила. Когато това се сблъска с реалната корупция и неуспехите на прехода, резултатът е цинизъм: „Всички са маскари“ става не просто реплика от филм, а вътрешна философия.

Цинизмът е удобен за старите мрежи. Когато никой не вярва, че нещо може да се промени, тези, които контролират системата, могат спокойно да я използват.

Медиите и паметта: битката за разказа за миналото

Още един канал, през който комунистическото наследство оцелява, са медиите. Немалка част от влиятелните журналисти и медийни фигури след 1989 г. са свързани с партийния апарат или със службите. Част от частните медии възникват с капитали и контакти, акумулирани в края на режима и в първите години на прехода.

Това не означава, че всяка медия е „червена“, а че разговорът за миналото и за прехода никога не е бил напълно свободен. Теми като ролята на ДС, отговорността за лагерите, произхода на определени капитали, руското влияние и зависимостта от енергийни проекти често се замитат, релативизират или превръщат в партиен цирк.

Когато истинският разговор за миналото липсва или е постоянно саботиран, обществото не може да изгради общ разказ за това какво се е случило и какво точно иска да остави зад гърба си. Тогава „комунизъм“ се превръща в празна обидна дума, която всеки хвърля по противника си, без да е ясно какво точно означава.

Без ясна памет няма и ясно скъсване.

Сегашната политическа безизходица като симптом, не като изключение

Последните години направиха усещането за безизходица почти физическо. Серия избори, разпад на коалиции, правителства с кратък живот, служебни кабинети, постоянна реторика за „задкулисие“ и „червени нишки“ в различни комбинации.

В същото време България остава в дъното на ЕС по нива на корупция и доверие в институциите. Все по-често и отвън, и отвътре се говори за „овладяване на държавата“ – за мрежи, които използват обществените ресурси за частни интереси, особено в чувствителни сектори като енергетиката и обществените поръчки.

Тази комбинация – променящи се коалиции, но устойчиви мрежи; нови лица, но стари зависимости – е именно това, което много хора описват като „комунизмът не си е отишъл“. Не защото в парламента стои Политбюро, а защото логиката на властта остава същата: гражданите са статисти, а истинските решения се вземат от непублични кръгове.

Защо „антикомунизмът“ не ни излекува

Парадоксът е, че България след 1989 г. изживя мощни антикомунистически вълни – и в началото на прехода, и по-късно в различни протестни цикли. И въпреки това усещането, че „сме в същото блато“, се завръща.

Причината е, че често антикомунизмът у нас остана на ниво символика: смяна на имена, премахване на паметници, остро говорене срещу „червените“, но без последователна политика по отношение на институции, архиви, икономическа прозрачност и образование. Лустрацията беше половинчата; архивите – отваряни на порции; съдебната система – оставена в сянка на политически договорки; образованието – слабо ангажирано с честен разговор за тоталитарния период.

Така се получават два свята, които говорят на различни езици. За едни комунизмът е свързан преди всичко с лагерите, цензурата и унищожаването на частната собственост. За други – с по-социална държава, гарантирана работа и чувство за стабилност. Между тези два разказа липсва мост.

Когато „антикомунизмът“ се използва като оръжие между партии, но не води до реално изчистване на системата, той се износва и губи смисъл. Вместо да бъде инструмент за лечение, се превръща в още един инструмент за разделение.

Какво всъщност значи да се „отървем от комунизма“

Ако сведем въпроса до това „да забраним тази или онази партия“, нищо няма да постигнем. Истинският проблем не е в един конкретен субект, а в културата и мрежите, които му позволяват да съществува като част от по-голяма система.

Да се „отървем от комунизма“ в днешна България би означавало нещо много по-конкретно и по-трудно. Това означава държава, в която законът важи и за силните, не само за слабите; в която службите за сигурност се подчиняват на демократичен контрол, а не на неформални мрежи и външни влияния; в която обществените поръчки не са инструмент за финансиране на политически и медийни клиенти, а реален пазар на услуги и стоки. Означава медии, които не принадлежат на тайни мрежи, а на ясни собственици, и журналисти, които не са зависими от вчерашни досиета.

Означава и нещо още по-дълбоко: хора, които отказват да живеят като поданици и настояват да са граждани. Хора, които не чакат „бащицата“ да оправи всичко, а искат институции с правила, които важат и за него. Хора, които спират да казват „всички са маскари“ и започват да питат „кой печели от това да вярваме, че всички са маскари“.

Това не става с един закон и с едни избори. Става с последователно усилие – да има памет за миналото, а не само носталгия или омраза; да има образование, което обяснява тоталитаризма не като „една от многото идеологии“, а като конкретна българска история с имена, места и жертви; да има гражданска култура, която не се задоволява с това да заменя едни мантри с други.

Политическата безизходица като огледало

Сегашната политическа безизходица – фрагментирани парламенти, „непринципни“ коалиции, постоянни кризи на доверие – не е просто технически проблем, който ще решим с пореден избор. Тя е огледало на дълбоката ни неспособност да излезем от комунистическия модел на мислене. В този модел винаги има едно „задкулисие“, което „ще оправи нещата“, ако се разберем с него; винаги има един „наш човек“, който ще „позвъни, ако трябва“; винаги има една „велика сила“, на която се надяваме – било тя Москва, Брюксел или Вашингтон.

Докато вярваме, че спасението идва от поредния силен човек или отвън, комунизмът като манталитет ще остава жив: светът на поданиците, а не на гражданите.

Последният въпрос

Комунизмът като режим си отиде. Той няма да се върне в същия вид – няма да има нови петилетки, задължителни манифестации и портрети на вождове по стените на всяко учреждение. Но комунизмът като навик на мислене, като мрежа от зависимости, като презрение към правилата и към човека може да преживее и най-красивите демократични конституции.

В този смисъл въпросът „защо не можем да се отървем от комунизма“ не е обвинение към някакво абстрактно „те“, а въпрос към нас самите. Готови ли сме да приемем, че никой отвън няма да ни извади от този модел? Че няма вълшебен „антикомунистически“ ход, който да изчисти системата вместо нас? Че истинското скъсване минава през готовността да плащаме цена за държава с правила – по-малко „връзки“, по-малко удобни изключения, по-малко комфортно мълчание?

Може би това е най-честният отговор: не можем да се отървем от комунизма, защото още не сме решили докрай, че наистина искаме да живеем в свят, в който никой – нито партия, нито олигарх, нито „дълбока държава“ – не може да заменя нашата отговорност. И докато този избор се отлага, комунизмът ще продължава да е тук – не като режим, а като огледало, в което виждаме не само миналото, а и собственото си колебание да бъдем свободни.