Кой е българинът и защо има смисъл да го описваме

Въпросът „Кой е българинът?“ звучи просто, почти клиширано. Толкова пъти сме го чували в патетични речи, в оплаквания по масите и в шумни телевизионни студиа, че на моменти предизвиква умора. Понякога зад него стои желание за самохвалство, друг път – за самобичуване. Рядко обаче зад този въпрос стои хладна, честна и дългосрочна цел: да разберем какви сме, за да решим какви искаме да станем.

Този текст е опит за такава честна рамка. Не за да поставим окончателна диагноза „такъв е българинът и точка“, а за да опишем силите, които са го моделирали, навиците, които продължават да действат, и противоречията, в които живеем. Оттам нататък може да се говори за промяна. Без описание няма посока – има само мъгла, в която ту се гордеем, ту се срамуваме, но рядко правим нещо.

Историята като скелет на днешния характер

Нито един човек и нито един народ не започва „на чисто“. Българинът, такъв какъвто го виждаме днес, стои върху няколко мощни исторически слоя, които продължават да определят нагласите и реакциите му – дори когато не ги съзнаваме.

Дългият османски период оставя дълбок отпечатък: живот в чужда власт, оцеляване в система, в която формалните правила не са „наши“. За да оцелееш, разчиташ на семейство, род, мрежа от познати, на негласни договорки и на умението да „се оправиш“. Публичното и официалното често са чужди и враждебни – истинският живот се случва зад кулисите.

Възраждането и борбата за независимост добавят друг пласт – мечтата за своя държава, за училище, за книга, за национално достойнство. Тук се ражда идеалът за знанието, за учителя, за училището като път нагоре. В същото време в този период националната идентичност се изгражда в опозиция – срещу империя, срещу заплаха, срещу изтриване.

Двайсети век преминава през войни, национални катастрофи, смяна на режими, бързи завои в идеологиите. Националният разказ се къса и залепя отново няколко пъти. Надеждите за „наваксване“ и „вдигане“ се смесват с усещане за несправедливост и пропуснати шансове.

Комунизмът добавя трети масивен блок: държава, която е навсякъде и никъде. От една страна, тя обещава сигурност, работа, образование, здравеопазване. От друга – изисква лоялност, мълчание и приспособяване към двоен морал. Едно се говори на публично място, друго – на масата вкъщи. Официалната истина и личната истина рядко съвпадат. Така се ражда навикът да се живее „между редовете“, да се лавира, да се оцелява, без да се вярва дълбоко в институциите.

Преходът след 1989 г. избухва като взрив в тази конструкция. Рязка смяна на икономическия модел, бедност, хиперинфлация, разпад на старите гаранции. Появява се нова класа забогатели хора, често без ясно усещане за справедливост в процеса. За голяма част от обществото остава впечатлението, че „някои се уредиха“, а за останалите – да се оправят както могат. Така се затвърждава цинизмът към властта, чувството за несправедлив старт и убеждението, че правилата се пишат за едни, а се изпълняват от други.

Всичко това не е просто история в учебник. То е жив фон, който определя реакциите ни днес – от това как гледаме на чиновник и полицай, до това дали вярваме, че утре може да бъде по-различно от вчера.

В какво вярва българинът, дори да не си го признава

Когато говорим за „народопсихология“, лесно изпадаме в разкази за „ген“ и „кръв“, но всъщност говорим за ценности, навици и очаквания, които се предават през семейство, училище, медии и институции.

Едно от най-силните полета е доверието. Българинът традиционно има ниско общо доверие към непознати и към институциите, но сравнително високо доверие към „своите“ – семейство, близки приятели, тесен кръг. Спонтанно ще помогне на човек в беда, ако го усеща като „един от нас“, но трудно ще повярва, че абстрактни структури като държава, съд или парламент работят в негов интерес.

Отношението към властта често е смес от страх, подозрение и надежда за защита от „наш човек вътре“. Властта не се възприема като нещо, което произтича органично от гражданите, а като отделен свят, в който някой или „ще се сети за нас“, или няма. Оттук идва и склонността към лични връзки – вместо да вярваме в безлични процедури, търсим човека, който „може да оправи нещата“.

Правилата рядко се виждат като обща рамка за всички. По-скоро като препятствие, което умният човек трябва да заобиколи. „Който спазва правилата, е балък“ – този тип нагласи не са просто шега, а симптом. Те блокират развитието на предвидима среда, в която е изгодно да правиш нещата честно.

По отношение на индивидуализъм и колективизъм българинът живее в парадокс. В семейството и малките групи сме силно колективистични – „нашите“ се пазят и подкрепят. На ниво общество обаче чувството за общност е слабо. Държавата е „те“, не „ние“. Оттук идва и ниската готовност да се жертва личен комфорт в името на общото, когато става дума за нещо отвъд тесния кръг.

Хоризонтът на мислене често е кратък. Дългосрочни планове се правят в тесен мащаб – за децата, за дома, за личното оцеляване. Когато говорим за 20–30 години напред на ниво държава, обществото лесно изпада в скептицизъм. Това не е природен недостатък, а естествена реакция на хора, които са преживели няколко внезапни исторически завоя и са виждали как плановете се сриват за една нощ.

Българинът в ежедневието: малките сцени като голям разказ

Най-добре българинът се вижда не в големите речи, а в дребните сцени от всекидневието. Там, където човек е такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто трябва да бъде по книга.

Начинът, по който караме по пътя, показва уважението ни към правилата и другите. За мнозина знакът е препоръка, не задължение. Рискът се поема леко, но когато последствията дойдат, виновен е някой друг – държавата, пътят, съдбата.

Опашката в магазина или институцията е друга сцена. Българинът може да бъде изключително търпелив, когато има чувство, че „няма накъде“, но също така и силно раздразнителен, ако някой се опита „да мине метър“. Интересното е, че мнозина не виждат противоречие между това сами да търсят начини за пререждане в други ситуации.

Отношението към работа често е двусмислено. От една страна, имаме традиция на сериозен труд, на хора, които работят много, за да оцелеят. От друга страна, върви и паралелен разказ за „шуробаджанащина“, за „чалга-модела“ на успеха, при който парите идват от връзки и схеми, а не от компетентност и усилия. Това убива мотивацията на онези, които искат да играят по правилата.

Семейството е и убежище, и капан. Българинът инвестира много в децата си – образованието е почти национална обсесия, често като лична стратегия за бягство от несигурността. В същото време институциите – училище, здравеопазване, съд – не се възприемат като нещо, което си струва да се ремонтира отвътре. По-скоро – да се заобикаля.

Емиграцията вече не е изключение, а нормален житейски план. За огромна част от хората идеята „ще замина, ще поработя, ще се върна или няма да се върна“ е напълно естествена. Това е и сила, и слабост: от една страна, българинът се интегрира успешно в чужди общества, учи, издига се. От друга – системата губи хора и често не прави нищо, за да ги задържи или върне.

Светлата страна: ресурсите, които подценяваме

Ако спрем дотук, рискуваме да опишем българина само като набор от дефекти. Това би било несправедливо и неточно. В същите условия, които раждат цинизъм и недоверие, се оформят и качества, които са реален ресурс.

Адаптивността е едно от тях. Българинът е свикнал да се справя в криза, да намира решения в недоимък, да импровизира, когато системата не работи. Това често изглежда като хаос, но зад него стои умение за бърза ориентация и находчивост. В стабилна рамка това качество може да се превърне в двигател на предприемачество и иновации.

Изобретателността и импровизацията – онова, което понякога наричаме „побългаряване“ – могат да бъдат разрушителни, когато се прилагат срещу всякакви правила. Но когато се насочат към решаване на реални проблеми, те са сила. Част от успехите на българи в чужбина идват именно от тази комбинация – добра система плюс нашата способност да мислим „извън рамката“.

Човешката топлота и готовност за помощ в малкия кръг също са ресурс. В ситуации на бедствия, болест или лична трагедия българите често проявяват голяма солидарност. Проблемът е, че тази солидарност рядко се превръща в устойчива култура на взаимопомощ на ниво общност и институции. Но потенциалът е налице.

Българинът умее да учи бързо, когато вижда смисъл. Примерите в определени индустрии показват, че при добра перспектива хората са готови да се квалифицират, да инвестират време, да се адаптират към сложни технологии. Значи проблемът не е в „генетична неспособност“, а в липсата на ясна посока и доверие, че усилието ще си струва.

Тъмната страна: как сами си пречим

Зад много от болките на българското общество стоят не външни врагове, а модели на мислене и поведение, които сами поддържаме.

Цинизмът е един от тях. Убеждението, че „нищо не зависи от мен“, парализира. Когато голям процент хора мислят така, избори, реформи и граждански инициативи се превръщат в спектакъл за малцинство. Тогава инициатива поемат или най-идеалистичните, или най-циничните – а широкото мнозинство стои отвън и коментира.

Завистта и радостта от чуждия провал са друг тих, но силен разрушител. Вместо да гледаме на успешните като на ориентир, по-лесно е да ги подозираме и мразим. Това не значи, че няма злоупотреби и нечестно забогатяване. Но култура, в която всеки успех е автоматично подозрителен, блокира създаването на реални примери за подражание.

Толерирането на двойния стандарт – „нашите може да нарушават правилата, защото са наши“ – подкопава всяка идея за правова държава. Тук цинизмът среща патронажа и създава среда, в която честният човек се чувства глупав, а безскрупулният – умен. Така се затваря порочен кръг.

Бягството в конспирации и митове вместо в анализ е също вид защита. Светът е сложен, процесите са трудни за разбиране, институциите не вдъхват доверие. Тогава лесно приемаме обяснения, които дават ясна картина „кой е виновен“ – някакъв скрит план, заговор, централен сценарий. Това носи психологически комфорт, но отнема от нас отговорността да действаме в реалността.

Българинът и Европа: вътре по документи, често отвън по усещане

Институционално България е част от Европейския съюз и НАТО. Формално сме в „клуба“ на демократичните държави, с общ пазар, свободно движение, общи правила. В ежедневното съзнание обаче често се държим като наблюдатели отвън.

По много параметри вече приличаме на средния европеец – живеем в урбанизирани зони, ползваме същите технологии, пътуваме, учим, работим в различни страни. Българинът, който взима самолет и отива да работи в друга държава, бързо се адаптира към тамошните правила и очаквания. Това показва, че способността да живеем „като европейци“ съществува.

В други сфери обаче разликите са големи. Доверието към институциите и усещането за справедливост са значително по-ниски. Идеята, че правилата важат за всички, а не само за „балъците“, все още не е масова. Това не е само въпрос на „менталитет“, а и на реален опит – когато виждаш как нарушения остават без последици, трудно е да повярваш, че системата работи.

Отвън образът на българина често е смесица от стереотипи – евтина работна ръка, корупция, сива икономика, но и гостоприемство, талантливи хора, силна култура. Част от тези образи имат основание, други са просто мързеливи клишета. Важно е да ги знаем, не за да се оправдаваме или ядосваме, а за да разберем през какво „око“ ни гледат.

В тази поредица за европейските народи идеята не е да доказваме, че „не сме по-лоши от другите“ или че „всички са същите“. Идеята е да видим къде сме различни, къде изоставаме, къде имаме предимства и какво можем да научим. Без комплекси, но и без самозаблуда.

Защо има смисъл да описваме българина

На този фон логичният въпрос е: защо изобщо да правим този профил? Не е ли това поредната интелектуална игра, след която нищо няма да се промени?

Има смисъл по три прости причини.

Първо, без честна диагноза няма лечение. Ако не назовем ясно кои навици ни помагат и кои ни пречат, ще продължим да сменяме лица и партии, без да пипаме дълбоките модели. Профилът не е присъда, а карта.

Второ, профилът е инструмент за сравнение. Когато започнем да гледаме към други европейски народи, ще имаме отправна точка – не просто абстрактно „ние“, а конкретни характеристики. Така сравнението „Българинът и Германия“, „Българинът и Италия“ или „Българинът и Швеция“ няма да бъде празен разговор „те са по-организирани“, а анализ какво точно правят различно и какво реалистично можем да заемем.

Трето, профилът ни помага да мислим дългосрочно. Ако искаме да си представим как изглежда по-добър българин през 2100 или през 2300 година, трябва да тръгнем от това къде сме сега. Не за да се отчаем, а за да можем да кажем: тези черти искаме да запазим, тези да усилваме, тези да трансформираме.

Образът на един по-добър българин

Представата за по-добър българин не е фантазия за „нов човек“, който няма нищо общо с нас. Тя е въпрос на посока. Можем да си я представим така:

Българин, който запазва своята човешка топлота, гъвкавост и умение да се оправя в сложни ситуации, но ги поставя в рамка на доверие и предвидими правила. Човек, който не чака „началника“ и „държавата“, за да започне промяна, но и не презира идеята за общи институции. Българин, който мисли не само за утрешния ден и за децата си, а и за града, в който те ще живеят след 30 години.

Това не се случва за едно поколение. Говорим за хоризонт от 100–300 години – няколко смени на поколения, в които ценностите се пренаписват бавно през училища, медии, институции и лични избори. Но за да тръгнем натам, трябва да сме наясно откъде започваме.

Вместо финал: огледало, в което можеш да влезеш

Този текст не претендира да е окончателен „портрет на българина“. Той е първата рамка на огледалото. Някои ще се разпознаят в описаното, други ще спорят, трети ще отхвърлят всичко. Това е нормално. Важно е да не бягаме от разговора.

В следващите текстове това огледало ще се разшири. Ще погледнем към другите европейски народи, ще описваме техните профили и ще питаме не „кой е по-добър“, а „какво можем да вземем един от друг“. Българинът няма нужда да се разтвори в чужда идентичност, но има нужда да се научи да бъде по-добър европеец – със свое лице, със своя история, но с по-здрава връзка между ценности, поведение и институции.

За да стане това, първата стъпка е да се видим ясно. Да приемем, че не сме нито най-лоши, нито най-добри по природа. Ние сме резултат от история, навици и избори. И от този момент нататък – и от изборите, които ще правим съзнателно.