Епизод 19: Златните плодове на Колумбия и тайната на бодливите храсти

– Банди, знаеш ли, че ананасът е единственият плод, който носи корона? – попита Анди, докато ядеше парченце сушен плод. – Искам да видя кралството на ананасите! – Бип-буп! Търсене на локация... – роботът завъртя антените си. – Намерих идеалното място. Южна Америка, Колумбия! Там растат най-сладките сортове. Дръж се!

Вуууш!

Порталът ги стовари насред море от зеленина. Но това не беше гора. Анди се огледа и се почеса по главата. – Банди, къде са ананасовите дървета? Аз мислех, че растат на палми като кокосите!

– О, не, малки приятелю! – разсмя се звънлив глас зад тях. Към тях се приближи усмихната жена с дълга черна коса, сплетена на плитка, и работни дрехи. – Аз съм Хулия. Добре дошли в моята „финка“ – така наричаме фермите тук. И ананасите не растат на дървета. Погледнете надолу!

Анди погледна. Земята беше покрита с редици от остри, бодливи растения, които приличаха на гигантски треви или върхове на алое. И точно в центъра на всяко растение, като бижу, стърчеше по един ананас. – Уау! – възкликна Анди. – Те излизат направо от земята!

Хулия ги поведе между лехите. – Внимавайте с листата, много са остри – предупреди тя. – Виждате ли този ананас? За да стане такъв голям и златист, са нужни почти две години! – Две години за един плод? – очите на Анди се разшириха. – Бип-буп! Това е 17 520 часа! – пресметна бързо Банди.

Хулия кимна. – Точно така. Това е много труд. Първо засаждаме „короната“ – зелената част отгоре. После плевим тревата на ръка, пазим ги от жаркото слънце, понякога дори им слагаме малки шапчици от вестник, за да не изгорят, докато са малки. Всеки ананас тук е отгледан с много любов и търпение. Не е като фабрика, тук природата диктува правилата.

След дългата разходка под жаркото колумбийско слънце, стомасите на пътешествениците започнаха да прикъркват. – Елате, време е за обяд! – покани ги Хулия.

Тя ги заведе в хасиендата си – красива къща с веранда и хамаци. На масата димеше голяма глинена купа. – Това е Ахиако (Ajiaco) – обясни тя. – Традиционна супа с три вида картофи, царевица и билка, наречена гуаска. Анди си хапна сладко и от арепас – царевични питки със сирене, които бяха хрупкави отвън и мекички отвътре.

– И разбира се, десертът! – Хулия донесе голям поднос. Тя разряза един току-що откъснат ананас. Вътрешността му беше наситено жълта, почти оранжева. Когато Анди отхапа, сокът потече по брадичката му. – Ммм! – затвори очи той. – Това е най-сладкото нещо на света! Като мед е! – Затова го наричаме Oro Miel – Златен мед – намигна Хулия.

На тръгване Хулия им подаде една малка ананасова „корона“. – Засади я вкъщи, Анди. И помни – трябва търпение. – Ще го направя! – обеща той.

Банди отвори портала, а Анди стискаше здраво своя бъдещ ананас, знаейки колко много труд се крие зад всеки сладък залък.