Когато мислим за Близкия изток, обикновено виждаме големите блокове – сунити, шиити, християни, евреи. Картата изглежда проста: няколко големи религии, няколко държави, много конфликти. Но ако се приближим, между тези блокове има малки, почти невидими общности, които живеят по свои собствени правила и понякога променят хода на историята, без да влизат в учебниците. Друзите са точно такава общност.
Те са малко – около милион души, разсечени между Сирия, Ливан, Израел и Йордания, плюс диаспори по света. На картата не заемат много място, но политическият и историческият им отпечатък е несъразмерно голям. А най-особеното е, че това не е просто „още една религия“ – това е затворена, етнорелигиозна общност: не приемат нови членове от почти хиляда години и по правило не се женят извън своя кръг. В един регион, където всички се борят за влияние и души, те избират обратната стратегия – да останат малко, компактно „ние“, което е по-важно от всичко.
Откъде идват друзите
Историята на друзите не започва в планините на Ливан, въпреки че там днес ги свързваме най-често, а в Кайро – в сърцето на Фатимидския халифат. Говорим за началото на XI век, време, в което ислямът вече е разделен на сунити и шиити, а в шиизма има още един дълбоко философски клон – исмаилизма. Там, в тази шийска, исмаилитска среда, се появява халифът ал-Хаким би-Амриллях – човек противоречив, ексцентричен, осъждан и възхваляван. Около неговата фигура се оформя една малка група мислители и проповедници, които ще дадат началото на това, което по-късно ще наричаме друска вяра.
От исмаилизма те взимат идеята за скрит смисъл на текстовете, за иерархия на познанието и за Бог, който е отвъд човешкия език. Върху това наслагват неоплатонизъм и елементи от гръцката философия, гностически мотиви и местни традиции от Леванта. Резултатът е религиозна система, която изглежда позната на пръв поглед – вяра в един Бог – но отвътре е радикално различна от масовия ислям и християнството.
Един от ранните проповедници е ан-Наср ад-Дарази. Повечето учени смятат, че от неговото име идва и външното название „друзи“. Самите друзи по-късно ще се дистанцират от него и няма да го смятат за централен за вярата. Те предпочитат името ал-Муваххидун – „единобожниците“, хората на строгия монотеизъм. В очите на външния свят обаче „друзи“ ще остане да се лепи като етикет.
Решаващ момент настъпва около 1043 година. Тогава духовните водачи взимат едно радикално решение: общността се затваря. Прекратява се всяко мисионерство, всякакви опити да се привличат нови хора. От този момент нататък друзи се става само по рождение. Няма обръщане, няма „приемам тази религия“ – или си роден вътре, или оставаш отвън завинаги. В свят, в който всички големи религии мислят в посока експанзия, те обръщат логиката – избират да се свият и да оцелеят, вместо да растат на всяка цена.
Географски те постепенно се преместват от египетския център към планините на Ливан и Сирия. Планините им дават това, което винаги е било важно за малцинствата в Близкия изток: труден достъп за армии, естествени крепости и възможност за локална автономия. В Ливан те се утвърждават в областите Шуф, Алей, Рашая; в Сирия – в масива, който по едно време дори ще носи името „Джабал ал-Друз“ – Планината на друзите. По-късно общности ще се появят и в днешен Израел и Йордания, но идеята остава същата – компактни, планински ядра, които могат да се защитават.
Какво вярват друзите
Друската вяра е строга форма на монотеизъм. Бог е един, абсолютен и непостижим – толкова отвъд нашите думи, че всякакви образи и описания са не просто груби, а по същество неверни. Свещените текстове, които друзите пазят – т.нар. „Послания на мъдростта“ – са затворени не само за външни хора, но и за немалка част от самите друзи. Обществото е разделено на два слоя: малцинството уqqāl – „просветените“, които имат достъп до текстовете и носат специфично облекло, и мнозинството джуххал – „непосветените“, които живеят според етичните норми, но не се занимават с теологични детайли.
Тук виждаме религия, която приема, че не всеки е длъжен да бъде теолог. Не всеки трябва да чете сложни трактати; достатъчно е да живееш честно, лоялно и дисциплинирано. Вярата става нещо като „черна кутия“, доверена на малко хора, а основната тежест пада върху моралния код – честност, взаимопомощ, верност към общността, зачитане на дадената дума.
Една от най-отличителните доктрини е тази за прераждането. Според традицията душата не се разтваря в някаква абстрактна вечност и не отива в класически рай или ад. Тя се преражда, но винаги в рамките на самата друска общност. Когато един друзе умре, душата му почти мигновено се въплъщава в новородено друзе. Така се изгражда усещането, че общността не е просто съвкупност от живите – тя е поток от същите души, които непрекъснато се срещат отново и отново. „Ние“ тук не е само семейство и село, а и буквално възможно повторение на родствата през времето.
Поради векове на преследване, друзите развиват и практиката на такия – религиозна дисимулация. Ако живееш в среда, в която да покажеш открито вярата си може да е смъртно опасно, имаш право да се приспособиш – външно да приемеш обичаите на доминиращата религия, докато вътрешно оставаш това, което си. Тази способност да „оцелееш, като се снишиш“ е една от причините за тяхната жизненост. Религията им не търси шумна демонстрация – тя търси тихо оцеляване.
Също толкова важно е, че друзите нямат класическия набор от стълбове на исляма: няма задължителен хадж до Мека, няма строго фиксирани ежедневни молитви за всички. Фокусът не е върху публичния ритуал, а върху вътрешната дисциплина и етичния живот. Това прави религията им почти невидима отвън – те нямат големи храмове, не организират масови празници с ясно разпознаваеми символи. В ежедневието изглеждат просто като арабски селяни, жители на градове или войници, а специфичното „друско“ остава в дребните навици, в семейството и в отношенията вътре в общността.
Малко, но въоръжено и организирано малцинство
Исторически друзите са типичен пример за това, как едно малко планинско население може да се превърне в сериозен военен и политически фактор. В периодите на кръстоносните походи друзи воюват на страната на местните мюсюлмански владетели и на мамелюците срещу кръстоносците по либанското крайбрежие. Те са ценни като планински войни, които познават терена и умеят да воюват в разпокъсан, труднодостъпен релеф.
По-късно в Ливан около тях се оформят местни династии – Маан и Шихаб – които управляват смесено население: друзи, маронитски християни, сунити. Тези династии постоянно балансират между Османската империя и местните играчи, между селата в планината и пристанищните градове по крайбрежието. Друзите тук са нещо като „гръбнак“ на планинската автономия – малцинствено ядро, което държи оръжието и знае кога да го използва.
В Сирия подобен сценарий ще видим по време на въстанието на Султан ал-Атраш през 20-те години на XX век. В планината, която тогава носи името Джабал ал-Друз, избухва бунт срещу френския мандат. Той започва като местно друско недоволство, но бързо се разширява и прераства в по-широко сирийско национално движение. В крайна сметка французите потушават въстанието, но името на Султан ал-Атраш остава като символ на антиколониалната борба. Отново виждаме същия модел: планинска автономия, бунт, репресия, ново преразпределение на властта.
Друзите в съвременния Близък изток
Днес друзите продължават да са малцинство, което играе по-голяма роля, отколкото числеността му предполага.
В Ливан те са официално призната религиозна общност в конфесионалната система на държавата. Имат свои религиозни съдилища, политически квоти и силни фамилии – най-известната от тях е Джумблат. В рамките на гражданската война през 1975–1990 г. друзки милиции участват в няколко кървави епизода, понякога съюзени с палестинци и леви движения, понякога в конфликт с християнски сили. Линиите на съюзи и предателства са сложни, но логиката е по-скоро прагматична: да се запази общността, да се защити планината, да се излезе от конфликта с минимални загуби.
В Сирия най-голямата друска общност е в провинция Суейда. Дълго време друзите имат репутация на относително лоялни към централната власт – участват в армията, държавните институции, дори в службите. Гражданската война след 2011 г. обаче променя всичко. Друзите се опитват да стоят настрана, да не застанат открито нито на страната на режима, нито на страната на радикални опозиционни групи. Организират локални сили за самоотбрана срещу джихадисти и опитват да запазят максимална автономия. Отвън това изглежда като колебание; отвътре – като отчайващ опит да оцелееш, без да разкъсаш тъканта на общността.
В Израел положението е още по-парадоксално. Друзите там са отделно признати от държавата и за разлика от повечето арабски граждани подлежат на задължителна военна служба. Много от тях служат в армията, полицията, дори в елитни части. Така се изгражда специфична връзка на лоялност: малцинството, което „доказва“, че е готово да носи оръжие за държавата. В същото време, когато Израел приема закон, определящ страната като „национална държава на еврейския народ“, много друзи го възприемат като сигнал, че, независимо от службата си, остават второкласни граждани. Това поражда протести и разклаща внимателно изграждан баланс.
Към всичко това добавяме и геополитическия факт, че друзите са разсечени от граници. Друзи в Израел, друзи в Сирия (особено на Голан), друзи в Ливан – всички те са свързани помежду си по линии на семейство, вяра и история. Когато между тези държави има войни, всяка бомба, паднала някъде на картата, може да удари и нечий братовчед, и нечий войник от друга страна. Това създава усещането за общност, която е едновременно вътре във всяка държава и отвъд всички тях.
Какво със сигурност знаем – и какво обикновено се митологизира
За друзите има три пласта знание. Първият е твърдият – демография, география, ясно документирани исторически събития: къде живеят, колко са, в кои войни и бунтове са участвали, какъв е легалният им статут в различните държави. Вторият пласт са описаните доктрини – прераждането, разделението между просветени и непосветени, практиката на такия, отказът от прозелитизъм и вътрешните етични норми. Това са неща, които знаем от научни изследвания, външни наблюдения и ограничен достъп до техни текстове и духовници.
Третият пласт е този на митовете и конспирациите. Тук се появяват идеи за „свръхгенетична уникалност“, за мистични връзки с най-древни народи, за тайна метафизика, която може да обясни всичко – от модерни войни до загадъчни религиозни артефакти. Част от тези истории стъпват на реални фрагменти – например генетични изследвания, които показват, че друзите са сравнително изолиран „генетичен остров“ в региона. Но оттам до големите сензационни обяснения има огромна пропаст. Ако искаме да мислим трезво, трябва да държим тези нива разделени – фактите, доктрините, митологията – и да не позволяваме на третото да погълне първите две.
Защо въобще да ни интересуват друзите
Първо, защото те са живо доказателство, че идентичността не е проста. Друзите са едновременно:
- силно затворени – без прием на нови членове, с вътрешни бракове, съхранили религията си векове;
- и силно адаптивни – говорят арабски, участват в армии, администрация, политика на различни държави, умеят да се вписват в доминиращата култура, без да губят себе си.
Това разбива клишето, че „отворените“ общности са модерни и живи, а „затворените“ са обречени да изчезнат. Друзите показват една трета опция – да оцелееш като малко, компактно и дисциплинирано „ние“.
Второ, защото през тях виждаме как оцеляват малцинствата в бурни региони. Когато си малък и заобиколен от по-големи сили, изборът често не е между добро и зло, а между по-малко и по-голямо зло. Друзите периодично са инструментализирани от големи играчи – колониални сили, империи, национални държави – и също толкова често са изоставяни, когато вече не са нужни. Ние можем да ги гледаме отвън и да ги обвиняваме в „опортюнизъм“, но ако влезем в тяхната кожа, виждаме другото: постоянен опит да минимизираш щетите върху общността си.
Трето, защото религията им е интересен контрапункт на масовите религии. В свят, в който религиите често се държат като корпорации – разрастване, маркетинг, мисии, брой последователи – друската вяра е почти обратното. Няма маркетинг, няма мисии, няма желание да „спечелим света“. Има желание да се съхрани определено качество на общността. Това ни напомня, че религията не винаги е за влияние – понякога е за качество на вътрешния морален свят, за дисциплина, за смисъл, който не се измерва в проценти от населението.
И накрая, друзите са интересни, защото техният модел на „ние“ пресича граници. Те са сирийци, ливанци, израелски граждани, йорданци – но са и друзи, които се разпознават отвъд паспортите. На Балканите добре разбираме подобни истории – цели общности, разсечени от граници и войни, които се опитват да запазят усещането, че са едно „ние“, независимо какво пише на картата.
Ако гледаме на Близкия изток като на лаборатория за човешки идентичности, друзите са един от най-интересните „експерименти“ – малко, затворено, но гъвкаво малцинство, което оцелява вече близо хилядолетие между империи, религиозни войни и модерни държави. Да ги разберем не значи да ги идеализираме или демонизираме. Значи да видим още един начин, по който хората се опитват да не изчезнат.
А оттам нататък можем да вървим по-надълбоко – към конкретни личности, бунтове и компромиси, които събират в себе си цялата сложност на това тихо, упорито „ние“ в сърцето на Близкия изток.
