Пътеводител на адекватния гражданин

Всеки познава репликата „те горе да си оправят нещата“. Тя се казва на касата в магазина, на спирката, в офиса, на неделното кафе. В нея има умора, цинизъм, понякога и болка. Но в нея има и една голяма лъжа.

Истината е проста и неприятна: държавата не е „те“. Държавата сме „ние“.
Тя е сумата от нашите избори, бездействие, дребни сделки, страхове, компромиси и усилия. Тя е начина, по който гласуваме – или не гласуваме. Начина, по който спазваме закона – или го заобикаляме. Начина, по който възпитаваме децата си да мислят за „своето“ и „общото“.

Държавата не е абстракция, а жив организъм. И както тялото ти се променя от това какво ядеш и как се движиш, така и държавата се променя от това какво допускаш, какво поощряваш и за какво мълчиш.

Ако ти не се занимаваш с обществото, някой друг ще се заеме с него – и с теб. Това е червената нишка на този пътеводител.

Това не е учебник по политология. Това е наръчник за действие за човек, който иска да бъде адекватен на своето време – политически, икономически, социално, медийно. Човек, който иска да живее в отворено общество, а не да се събуди в затворено, без да е усетил кога се е случило.

Гражданин или поданик

В основата на всичко стои един вътрешен избор, който рядко формулираме, но живеем всеки ден: ще бъда ли гражданин или поданик?

Поданикът мисли на дребно и вертикално. Някой „горе“ трябва да оправи климата, цените, корупцията, училището, здравната система. Неговата задача е да оцелява между правилата, да се шмугва в пролуки, да си „урежда“ нещата. Той няма навик да следи, да пита, да изисква, да наказва с гласа си, с портфейла си, с действията си. Вътрешно живее в чужда държава, в чужд свят, в който нещата се случват „отгоре“.

Гражданинът мисли хоризонтално. Той знае, че е част от суверена – от общността, която дава легитимност на властта. Знае как работят институциите и ги ползва, вместо да ги ругае отдалеч. Гласува не като спорт, а като инструмент. Пише, пита, подава сигнали, организира се с други хора, поема своя дял от отговорността.

Поданикът чака, гражданинът действа. Поданикът се страхува, гражданинът се учи да настоява.

Пътеводителят, за който говорим, има една основна цел – да помогне на човек, който дълго е живял като поданик, да изгради в себе си навиците и уменията на гражданин.

Отворено и затворено общество

Над личния избор стои един още по-голям въпрос: в какво общество искаме да живеем – отворено или затворено?

Философи като Анри Бергсон и Карл Попър въвеждат тези понятия, за да опишат два различни начина, по които една общност може да бъде организирана.

Отвореното общество допуска съмнение, критика и промяна. В него властта може да бъде сменяна по мирен път, а опозицията не е враг, който трябва да бъде унищожен, а необходим коректив. Има разделение на властите – парламент, правителство, съд не са един и същ клуб. Има свободни медии, които не са само рупори, а кучета-пазачи. Има защита на малцинствата, защото мнозинството утре може да се окаже в тяхно положение.

Затвореното общество се крепи на култ – към вожд, партия, идеология, нация, религия. Властта говори с език на догма, не на аргумент. Критикът е предател, въпросите са подозрителни, инакомислието е заплаха. Законът е гъвкав инструмент в ръцете на силните, а не рамка за всички. Наблюдението, страхът и репресията са ежедневен фон, не изключение.

Няма „чиста“ форма – нито идеално отворено, нито абсолютно затворено общество. Всяка държава се движи по линия между тези два полюса. Важното е да виждаме посоката.

Всекидневните избори на милиони хора – какво приемат за нормално, на какво се възмущават, в какво участват, зад кого застават – движат стрелката. Една пропусната лъжа в ефир, едно преглътнато унижение в институция, един „айде, то така се прави“ – всичко това бута обществото леко към затворено. Една зададена въпросителна, една подадена жалба, едно „това не е нормално“ – връщат стрелката обратно.

Отворено общество не се получава от една конституция. То се изгражда от критична маса граждани, които живеят като граждани, а не като поданици.

Как гражданската позиция чертае държавата

„Добре, но как точно моята гражданска позиция определя в каква държава живея?“

Отговорът минава през три нива: разбиране, участие и маса.

Първо идва разбирането. Политическата грамотност не е за политолози. Тя е способност да знаеш кой за какво отговаря; как се приема закон; какво може кметът, какво може министърът, какво може премиерът, какво може съдът; какво означава бюджет, кое е местен данък и кое – държавен; къде се решава дали ще има детска градина на квартала и кой носи отговорност, ако няма.

После идва участието. Гражданската ангажираност означава да превърнеш знанията в действие: да гласуваш всеки път, не когато „ти хареса кандидатът“; да отидеш на обществено обсъждане, защото става дума за твоя квартал; да влезеш в родителски съвет; да подкрепиш смислена кауза; да излезеш на протест, когато червената линия е премината; да пишеш имейли и сигнали, вместо само статуси.

Накрая идва масата. Единичната постъпка не променя държава. Но когато достатъчно хора се държат по този начин, започва да се случва нещо много конкретно: корупцията става по-скъпа и рискова; некадърните политици по-често падат, компетентните по-често оцеляват; медиите разбират, че не могат да живеят само от пропаганда, защото губят доверие; институциите стават по-малко токсични, защото в тях влизат хора, които вярват, че правилата имат значение.

Познатата верига „моята безучастност → свободно поле за мафията → лоши институции → лош живот за мен и децата ми“ може да бъде обърната.
„Моята ангажираност → по-трудна корупция → по-добри институции → по-предвидим живот за мен и децата ми.“

Гражданската позиция не е статус. Тя е начин да си подредиш знанията, навиците и реакциите, така че в сумата си да бутат обществото към отворено, а не към затворено.

Историческа памет вместо евтина носталгия

Първата ос на адекватността е историческата грамотност. Без нея човек остава лесна жертва на лозунги от типа „едно време беше по-добре“ или „така го правят всички“.

Историческата грамотност не означава да знаеш датите на войните и имената на владетелите. Тя означава да разбираш как работят империи, тоталитарни режими и демокрации; защо комунизмът и фашизмът са близки братовчеди по методи, независимо от различния цвят; какво означава либерална демокрация и защо тя е крехка, а не даденост.

В българския контекст това означава да осъзнаем, че живеем в посткомунистическо общество, на периферията на ЕС и НАТО. Значи носим в костите си травми от диктатура и преход, в който институциите се учат да бъдат демократични, а не само да изглеждат такива. Носталгията по „сигурността“ на миналото често забравя цената – цензура, страх, лагери, забрани, затворени граници.

Човек, който има историческа рамка, е по-труден за манипулация. Той разпознава как старите авторитарни рефлекси се опитват да се върнат с нов език. Познава симптомите на затвореното общество, когато ги види на площада, в парламента или в собствения новинарски поток.

Да разбираш правилата на играта: политическата грамотност

Втората ос е политическата грамотност. Тя е комплект от знания и умения, които позволяват на един човек да участва ефективно в управлението на страната, дори да не е политик.

Политически грамотният човек знае какво е конституция и защо не е просто „една книжка“. Разбира разделението на властите, понятието „контрол и баланс“. Може да обясни разликата между парламент и правителство, между закон, подзаконов акт и наредба, между местна власт и централна.

Той знае как се правят избори, какво е мажоритарен и пропорционален вот, как се раждат коалиции и защо партиите сменят позициите си. Знае, че зад всяко политическо обещание стои въпросът: „Кой плаща? С какви средства? С какви последствия?“

Политическата грамотност включва и умението да четеш текст – да прегледаш програма на партия, законопроект, стратегия. Да си зададеш базови въпроси: Каква е целта? Какво се променя? Кого засяга? Кой печели? Кой губи? Как ще се измери успехът?

Това не е академично упражнение. Това е начин да си върнеш контрол над живота си.

Икономика за хора, не за министри

Третата ос е икономическата грамотност. Не като дисциплина за студенти, а като минимум, без който всеки гражданин остава лесна плячка на популизъм.

Икономическата грамотност означава да разбираш какво е инфлация и защо печатането на пари не решава проблеми, а ги отлага с по-висока цена. Какво е държавен бюджет, откъде идват приходите и къде отиват разходите. Какво е държавен дълг и кога той е разумен инструмент, а кога е опасно опиянение.

Тя включва разпознаване на икономическия популизъм: когато ти обещават повече пари за всички, без да казват откъде ще дойдат; когато говорят само за краткосрочни печалби, а премълчават дългосрочните разходи; когато намекват, че „някой друг“ ще плати.

Човек с базова икономическа грамотност вижда нишката: политическо решение – бюджет – данъци – лихви – заплати – бизнес среда – пенсии. Вижда как един закон, приет някъде в столицата, стига до джоба му след две години под формата на по-скъпи кредити, по-високи цени или затворени компании.

И когато види това, вече не слуша обещанията като зрител, а като участник.

От дивана до действие: гражданската ангажираност

Четвъртата ос е гражданската ангажираност – превръщането на знанието в действие.

Ангажираният човек гласува. Всяка изборна неделя, не когато „му харесва кандидатът“. Не чака идеалната партия, а избира най-приемливия вариант, с ясното съзнание, че идеали няма, а има посоки.

Той участва в обществени обсъждания, когато става дума за неговия квартал, училище, град. Пише становища, подписва петиции, присъства на срещи. Влиза в родителски съвет, в инициативен комитет, в сдружение. Води битки за привидно малки неща – пешеходна пътека, парк, шумен бар пред блока – защото знае, че върху същите институционални механизми се крепят и „големите“ решения.

Гражданската ангажираност започва с малки, конкретни стъпки. Един сигнал до общината за опасен тротоар. Една среща с директор. Един разговор с кметски екип. Една кауза, в която влагаш време, а не само лайк.

Пътеводителят, за който говорим, трябва да показва тези стъпки не абстрактно, а с конкретни примери: как се пише имейл до община; как се подава сигнал; как се организира малка инициатива в квартала; как се говори с институция така, че да те чуят. Наръчник, не есе.

Медийна хигиена в дигитална джунгла

Петата ос е медийната и дигитална грамотност. В епоха, в която всеки носи новинарски поток в джоба си, човек без медийна хигиена е като човек без имунна система.

Днес новините не просто те информират. Алгоритмите решават какво да видиш първо; те се учат от твоите реакции и ти показват още от същото. Така се раждат ехо-камерите – пространства, в които чуваш само хора, които мислят като теб. В тях светът изглежда все по-прост и черно-бял, а „другите“ – все по-чужди и заплашителни.

Фалшивите новини, пропагандата и конспирациите имат своите модели. Те често играят с емоции – гняв, страх, възмущение. Обещават тайно знание. Дават лесни обяснения за сложни процеси. Винаги сочат някого, който е виновен за всичко.

Медийната грамотност означава да си изградиш прост протокол: да спреш за миг, да провериш кой стои зад източника, да сравниш с други, да видиш датата, да погледнеш данните, преди да споделиш. Да не превръщаш собствения си профил в мегафон на нечия лъжа.

В пътеводителя това може да бъде преведено в конкретни упражнения: как да анализираш едно „вирусно“ съдържание; как да подбереш свой „информационен режим“ – няколко надеждни източника, които следиш, вместо да живееш в хаотичен поток.

Да живееш с различните, без да водиш гражданска война

Шестата ос са социалните и културни умения за живот в плуралистично общество.

Отвореното общество означава, че до теб ще живеят хора, които мислят, вярват, гласуват и обичат по различен начин. Те няма да изчезнат, ако ги обидиш във Facebook. Няма да се променят, ако крещиш по тях. И няма да станат „като теб“, ако ги унижиш.

Толерантност не означава безгръбначност. Има граници – реч на омразата, призиви към насилие, откровено разрушителни идеологии. Но между „одобрявам“ и „мразя“ има широка зона на съвместно съществуване: не съм съгласен с теб, но признавам правото ти да съществуваш и да говориш.

Адекватният гражданин умее да спори твърдо, без да превръща спора в гражданска война на масата у дома. Задава въпроси, а не лепи етикети. Чува аргумента, а не само емоцията. Може да каже „тук се разминаваме напълно, но това не ме прави по-добър човек от теб“.

Тези умения не са „меко изкуство“. Те са част от инфраструктурата на отвореното общество. Без тях то се разпада на враждуващи племена, които лесно могат да бъдат манипулирани от всеки, който обещае „ред“.

Лична устойчивост в свят на кризи

Седмата ос е личната устойчивост.

Адекватността към времето не е само въпрос на идеи и позиции. Тя е и способност да издържиш на удари – психологически, икономически, социални.

Психическата устойчивост означава да можеш да понесеш периоди на несигурност, без да изпаднеш в парализа или крайности. Да признаваш страха си, но да не му даваш да управлява решенията ти. Да търсиш смисъл и опора в трудни моменти, вместо само врагове.

Финансовата хигиена е другата страна. Човек без минимален буфер, затънал в лоши кредити, е лесен за манипулация – той е готов да преглътне всякаква сделка, само и само да „му олекне“. Гражданин с разумна финансова дисциплина е по-свободен да казва „не“ и да поема рискове.

Устойчивостта е и адаптивност – умението да учиш нови неща, да смениш професия, да се преквалифицираш, ако светът го изисква. Знанията и уменията, с които си тръгнал от училище, вече не стигат за цял живот. Отвореното общество изисква хора, които могат да се движат с него, а не само да се оплакват, че „всичко се променя“.

Как изглежда един истински пътеводител

Всичко дотук може да остане красиво есе. Но целта е друга – наръчник за действие.

Истинският пътеводител трябва да дава инструменти. В него могат да има кратки чеклисти, с които да провериш себе си: какво знам за институциите; какви са навиците ми за гласуване; как консумирам медии; колко съм финансово уязвим.

Могат да има мини-казуси – реални истории, в които гражданска намеса е променила нещо: квартален парк, училищен проблем, опасно кръстовище. Да се види стъпка по стъпка какво е направено, какво е коствало, какъв е бил резултатът.

Могат да има шаблони – примерни имейли до община, до народен представител, до училищно ръководство. Вместо човек да започва от нулата, да има опора, която да адаптира към своя случай.

И най-важното – план за самообучение. Какви книги, подкасти, медии да следиш; как да си изграждаш информационен режим; как да отделяш време за това да бъдеш гражданин, не само професионалист и потребител.

Личен план за действие: 30, 90, 365 дни

Един пътеводител за адекватния гражданин би бил непълен, ако не завършва с конкретика: какво можеш да направиш в следващите трийсет дни, в следващите три месеца, в следващата година.

Първият месец може да бъде време за подреждане: да разбереш какво всъщност знаеш за държавата си; да огледаш откъде идва информацията ти; да направиш първите малки стъпки – да напишеш един сигнал, да се включиш в една среща, да говориш с детето си за това какво е държава.

Следващите три месеца могат да бъдат време за ангажимент: да се включиш активно в една кауза; да присъстваш поне на едно обществено обсъждане; да проведеш съзнателен разговор с хора, които мислят различно от теб, без да го превърнеш в битка.

Годината може да бъде хоризонт, в който си обещаваш поне една конкретна победа: да видиш реална промяна, в която си участвал – нова пътека, поправен регламент, по-добра организация в училище, по-прозрачен процес в общината. Не като герой, а като част от общност.

Последен акорд: държавата като огледало

В края на този пътеводител, една идея трябва да остане кристално ясна.

Държавата е огледало. Тя връща към нас нашите страхове и нашата смелост, нашето безразличие и нашата ангажираност, нашите сделки и нашите откази. Тя не е някакъв далечен обект, който съществува независимо от нас. Тя е форма, в която се втвърдява поведението на критична маса от хора.

Ако мнозинството живее като поданици, ще получи затворено общество – с всичките му удобни лъжи и унизителни последици. Ако критична маса хора започнат да живеят като граждани, ще имаме шанс за отворено общество – с всичките му трудности, но и с достойнството, което носи.

„Ако ти не се занимаваш с обществото, някой друг ще се занимава с него – и с теб.“

Да бъдеш адекватен на своето време означава да не оставиш този избор на други. Да решиш съзнателно на коя страна на огледалото искаш да застанеш. И да започнеш да действаш оттам.