Българинът и Испания: слънце, солидарност и бягство от себе си

Когато българинът мисли за Испания, мисълта често минава през лични истории. Не толкова през учебникарски образи на Мадрид, Барселона и Гауди, а през роднини, които „са в Испания“, работят в селското стопанство, гледат възрастни хора, чистят, ремонтират, шофират. Испания за нас не е само туристическа картичка, а реална, почти материална врата за бягство – от бедност, от безизходица, от чувството, че в България нещата никога няма да тръгнат. Затова сравнението между българина и испанеца е особено важно: то не е абстрактен разговор за „другия европеец“, а огледало, в което вече сме се вглеждали и продължаваме да се вглеждаме, често в най-трудните моменти от живота си.

Испания е голяма южноевропейска държава, една от тежките в Европейския съюз – с бурна история, гражданска война, диктатурата на Франко, болезнен, но успешен преход към демокрация, тежък удар от кризата през 2008 г., масова безработица и нови политически движения, родени от улични протести. България е по-малка, но също носи в себе си белезите на диктатура, преход, масова емиграция, недоверие към институциите. Ако Германия е нашият урок по дисциплина, а Италия и Франция – по култура и държавност, Испания е урок по това как един народ излиза от мълчанието, организира се и започва да изисква.

За испанеца паметта за гражданската война и Франко не е просто страница от книга. Тя присъства в семейните истории, в градските пространства, в политическите спорове. Десетилетия наред част от обществото е живяла в страх и принуда, както и у нас при комунизма. Разликата е в начина, по който Испания излиза от това. Преходът към демокрация там е съпроводен с широка политическа договорка, с нова конституция, с усилие да се затвори раната, но и с желание да се изгради нов тип участие. С времето, с европейската интеграция и икономически растеж, се появява и нещо друго – гражданско самочувствие. Хората привикват да излизат на площадите не само по повод футбол, а и заради пенсии, жилища, корупция, социална несправедливост.

Българският преход също би могъл да бъде история за израстване, но често е преживян като серия от измами, неуспешни надежди и затворени врати. Да, падна диктатурата, сменихме системата, влязохме в ЕС и НАТО, но усещането за справедливост така и не дойде. Поколенията се смениха, без да видят ясна, последователна линия на възмездие, на ясни правила, на работещ съд. В Испания и днес има големи спорове дали темата за миналото е отработена докрай, но това, което отличава испанския опит, е, че по улиците, в кварталите и в общностите се изгради култура на солидарност и съпротива, която не е само в главите на интелектуалците.

Когато световната финансова криза удари, Испания бе сред най-потърпевшите. Безработицата, особено сред младите, излетя нагоре. Много хора загубиха жилищата си, масово цели семейства се върнаха при родителите си, цели квартали бяха ударени. От този натиск се роди движението на възмутените – площадите се напълниха, изникнаха палатки, общи събрания, нов език за политика. Появиха се нови партии, нови коалиции, нови конфликти. Нищо не се реши магически, но обществото показа, че все още има ресурс да се организира и да реагира.

България преживя кризата по-тихо, но с друга цена – нова вълна емиграция. Много българи точно тогава поеха към Испания, Германия, Великобритания. Там намериха работа, но и друга култура на общуване, други улици, други навици. Някои останаха, други се върнаха, трети са в постоянен маятник между тук и там. За нас Испания се превърна в огледало, в което се вижда въпросът: можеше ли България да реагира така, както тя – с енергия, солидарност, граждански натиск – вместо с тихо разпадане и индивидуално спасение?

Испанецът и българинът си приличат по любовта към семейството и общата маса. И в двете общества семейните вечери, празниците, срещите с приятели са централни. Разговорите траят дълго, храната е важна, виното или ракията не са просто напитки, а част от ритуала. И в Испания, и в България човекът рядко е „сам остров“ – има семейство, род, приятели, съседи. Разликата идва в това как тези мрежи излизат в публичното пространство.

В Испания кварталът и градът са живи. Площадът, барът, асоциацията, местният клуб – това са естествени места за общуване и организиране. Хората са свикнали да са навън, да обсъждат, да се включват в местни инициативи, да поддържат някаква степен на общност. В България също има квартали, в които хората се познават, но масово градската среда е разбита, неуютна, проектирана повече за паркиране, отколкото за срещи. Хората се затварят или в семейството, или в мола, или в социалните мрежи. Обществото се разпада на частни пространства, които рядко се срещат в общо.

Испания има и друга специфична тема – регионалната идентичност. Каталуния, Баския, Галисия, Андалусия – всяка част от страната носи своята гордост, език, история, политически амбиции. В някои случаи това се изражда в остри конфликти, референдуми, поляризация. В други – в силна местна култура и икономическа инициатива. България, макар и с регионални особености, няма този вид вътрешна многогласност. При нас разломът е повече между столицата и „провинцията“, между София и всичко извън нея. Това прави Испания интересна за нас и по още една линия: тя показва как една държава може да се опитва да държи заедно различни идентичности, без да ги смазва напълно под един шаблон.

Какво тогава може да вземе българинът от Испания, отвъд клишетата за слънце, море и „сиеста“? На първо място – усещането, че кризите не са само повод да бягаш, а и повод да се събираш. Когато хората губят работа, жилища, сигурност, те могат да изберат да се скрият по домовете си или да излязат заедно. Испанците показаха, че второто е възможно: събраха се на площади, създадоха мрежи за взаимопомощ, обсъждаха, спореха, търсеха нови политически форми. Не идеализирано – със свои крайности и провали – но все пак движение, което промени политическия пейзаж. Българинът има нужда да си върне този рефлекс – да не стои сам пред телевизора или във Facebook, а да търси хората, с които е в една лодка.

На второ място – отношението към времето. Испанецът, особено в по-традиционните части на страната, знае, че животът не е само работа. Денят има ритъм – сутрешен труд, обедна почивка, вечерен живот по улиците и площадите. Да седнеш с приятели, да споделиш храна, да поговориш за политика, футбол, семейни истории – това не е мързел, а форма на живот. Българинът, изтощен от несигурност и догонване, често си отнема сам тази възможност. Работи до късно, пътува дълго в трафик, връща се вкъщи смазан, а през уикенда догонва битови задачи. Испанският урок тук не е „да въведем сиеста“, а да решим, че имаме право на нормален ритъм, в който човекът не е само функция на производителност.

На трето място – общността като реален ресурс. Испанците са свикнали да правят неща заедно – фестивали, квартални празници, местни инициативи. Когато трябва да се ремонтира нещо в блока или в квартала, да се организира събитие, да се събере подкрепа за някого, много по-често има готовност за участие. Българите не сме неспособни на това – напротив, когато стане бедствие, пожар, болест, се организираме светкавично. Но в ежедневието сме склонни да се затваряме и да махваме с ръка: „Няма смисъл“. Точно тук Испания може да ни е ориентир как да превърнем извънредната солидарност в постоянен навик.

А какво може да вземе испанецът от българина? В един свят, в който и Испания ще продължи да се сблъсква с кризи, може би нашето упорито, понякога тягостно, но устойчиво търпение. Българинът има дълга тренировка да живее с малко, да стиска зъби, да преживява в системи, които работят наполовина. Това не е качество, с което да се гордеем безкритично – често то ни пречи да изискваме промяна. Но когато бъде съчетано с гражданска активност, може да бъде сила: не се отказваш при първото препятствие, не очакваш всичко да се реши с един протест или една изборна нощ.

В крайна сметка разговорът „българинът и Испания“ е разговор за две южни общества, които обичат живота, семейството, храната и общуването, но са минали през различни пътища на политическа зрелост. Испания не е рай – тя има свои дълбоки конфликти, неравенства и тревоги. България не е обречена – тя има хора, които знаят какво е труд, грижа, солидарност, но още не са намерили общия език, на който да го превърнат в политическа сила. Ако успеем да вземем от Испания способността да се събираме, да говорим, да настояваме и да живеем малко по-спокойно, без да губим нашата издръжливост, след години картата на Европа може да изглежда различно и за двата народа. Не като линия от бедни, които бягат към богатите, а като мрежа от общества, които обменят опит, навици и надежда.