Българинът и Румъния: огледало през Дунава

Когато българинът мисли за Румъния, Дунав е и граница, и мост. От едната страна са нашите градове и села, от другата – един почти познат, но все пак чужд свят. Дълги години в масовото съзнание Румъния беше нещо като „огледалото на мизерията“ – страна, за която си казвахме, че е „по-зле от нас“, че има „по-лоши пътища“, „по-бедни хора“, „по-страшен режим на Чаушеску“. Тази утешителна легенда държа българското самочувствие над водата в най-мрачните години на прехода. Само че светът се промени, а с него – и образът през реката. Магистрали, ремонтирани градове, антикорупционни дела, по-високи заплати в някои сектори, мултинационални компании, които гледат към Букурещ не като към периферия, а като към регионален център. Огледалото вече не е толкова удобно.

България и Румъния са почти близнаци по съдба, но не и по характер. Две държави на Дунавския бряг, вплетени в Османската и руската орбита, излезли от периферията на империи в късен национализъм, минали през свои авторитарни режими, комунизъм, СИВ, Варшавски договор и после – рязко завъртане към ЕС и НАТО. За външния наблюдател двата народа са „комплект“ – влизаме заедно в ЕС, с общ механизъм за наблюдение в правосъдието, в един и същ пакет „нови членки“. За нас самите обаче сходствата са по-малко интересни от разликите: защо те успяха да направят неща, които ние отлагаме, а в други области изглеждат по-разкъсани?

Румъния живя своя комунизъм по по-жесток начин. Режимът на Чаушеску беше по-параноичен, по-изолиран, по-брутален. Култът към личността стигна до абсурд. Икономията на всичко – ток, храна, отопление – превърна ежедневието на хората в серия от унижения. Тази крайност остави дълбок белег, но и създаде нещо, което България така и не преживя – видим, макар и хаотичен взрив при края на режима. Революцията през 1989 г., процесът срещу Чаушеску, насилието по улиците – всичко това се запечата като ясно „преди“ и „след“.

В България преходът започна без катарзис. Нямаше нито масово въстание, нито падане на статуи, нито съд за Тодор Живков като дълбоко преживян национален акт. Имаше партийно решение, светкавична смяна на табелите и постепенно стичанe на хора по площадите, но без точка, в която обществото да почувства, че е обърнало страницата. Оттам идва част от нашето хронично усещане за „несвършеност“. Ние не сме сигурни дали наистина сме сменили режима, или само сме прекръстили надписите. Румънците също спорят за своята революция – дали е била автентична или контролирана – но в колективното въображение краят на Чаушеску е реален и необратим.

След 1989 г. и двете страни тръгват към пазарна икономика и демокрация. И двете минават през шокове, приватизация, инфлация, бедност, масова емиграция. И все пак има разлика в темпото и в приоритетите. Румъния дълго време прилича на нас – корупция, слабо правосъдие, овладяни институции. После в един момент се появява нещо, което променя играта: антикорупционна прокуратура с реално политическо и обществено доверие, дела срещу министри, депутати, кметове, магистрати. Нищо не е било перфектно, имало е и злоупотреби, и политически употреби, но в очите на обикновените румънци държавата за първи път започва да „яде от своите“.

В България подобен момент не дойде. Имахме отделни акции, шумни операции с кодови имена, показни арести, разпадащи се дела. Но не и години наред последователен сигнал, че законът важи и за силните. Когато румънците излизаха пред зимния дворец в Букурещ с плакати и настояваха да не се отслабват антикорупционните институции, българите често гледаха с възхищение и скепсис: „Ето, те пак са по-напред, а ние ще си мълчим.“ Разликата не е в това, че те са „по-добри хора“, а в няколко конкретни политически решения, подкрепени от натиск отвътре и отвън.

На нивото на ежедневието сходствата са болезнено много. И българинът, и румънецът познават живота в малки градове и села, където младите си тръгват, а старите остават да пазят къщите. И двете общества имат дълга история на дребно оцеляване – малки далавери, „услуги“, „връзки“, компромиси, които ти спестяват сблъсък със системата. И в двете страни семейството е основната социална защита, а не държавата. И в двете – чужбина е едновременно мечта, спасение и болка.

Има обаче фини разлики в нагласите. Румънецът по-често гледа към Западна Европа с амбиция да „влезе нормално“ и с ясно усещане, че има какво да предложи – работна сила, пазар, география, енергия. Българинът по-често гледа към Европа с примирена ирония – знае, че е част от съюза, но не вярва особено, че може да извоюва позиция в него. В този смисъл румънското самочувствие, макар и колебливо, е по-високо. Те говорят за себе си не само като за „жертва“, а и като за държава с роля – на изток, на Черно море, към Украйна и Молдова.

Румъния има и друга особеност – ясно изразен център в лицето на Букурещ и силни регионални градове като Клуж, Яш, Тимишоара. В тях се развива IT сектор, аутсорсинг, университети, културни сцени. България също има София, Пловдив, Варна, Бургас, Русе, но вакуумът между столицата и останалото е по-дълбок. Много от нашите регионални градове приличат на спрели във времето, докато при тях в последните години се виждат повече знаци на обновление. Това не е магия, а комбинация от европейски пари, местна амбиция и по-активно привличане на инвестиции.

Какво може да вземе българинът от румънеца, ако реши да гледа през Дунав не с превъзходство или завист, а с трезв интерес? На първо място – урока, че правосъдието не е абстрактна тема за юристи, а въпрос на ежедневие. За румънците антикорупционната битка стана част от личната им гордост. Онзи период, в който всеки ден имаше новина за разследван влиятелен човек, създаде чувството, че „нещо се променя“. Ние все още не сме преживели такава фаза. Ако искаме, трябва да осъзнаем, че съдът и прокуратурата не са техническа подробност, а гръбнакът на всяка надежда за нормален живот.

На второ място – идеята, че съседът не е само фон, а партньор. Между България и Румъния има много пропуснати възможности – инфраструктура, общи проекти, координирани позиции в ЕС, общи енергийни и транспортни коридори. Често си живеем като в две паралелни реалности, разделени от река, която все още се държи повече като бариера, отколкото като артерия. Българският поглед към Румъния трябва да мине от „да видим те колко са“ към „какво можем да правим заедно“.

На трето място – по-смело отношение към самите нас. Румънците не са пощадени от автоирония и самокритика, но имат навика да мислят за страната си и като за потенциал, а не само като за проблем. Българинът често се изчерпва с „тук нищо няма да стане“. Този песимизъм ни държи на място. Ако погледнем през Дунав и си позволим да видим, че народ, толкова близък по история и бедност до нашия, може да избутва напред цели системи, може би ще си повярваме малко повече.

А какво би могъл румънецът да вземе от българина? Нашата по-мека, по-малко напрегната национална чувствителност. Румънското общество носи дълбоки комплекси – между латинска идентичност и балканска реалност, между желание да бъде възприемано като „западно“ и тежко наследство на периферия. Българинът също има комплекси, но често ги гаси в ирония и автошега. Понякога това е разрушително, защото се превръща в бездействие. Но може да бъде и полезно, ако се съчетае с действие: способност да не взимаш всичко твърде персонално, да не превръщаш всяка критика във въпрос на национална чест.

В крайна сметка разговорът между българина и румънеца е разговор между две общества в една и съща лодка. И двата народа са уморени от преходи, корупция и емиграция. И двата гледат към Запада едновременно с надежда и подозрение. И двата имат по един Дунав в съзнанието си – като граница и като обещание. Ако вместо да се сравняваме по това кой е „по-беден“ или „по-корумпиран“, започнем да гледаме как другият се бори с подобни проблеми и какво реално променя, тогава тази река може да се превърне в ос на общо движение.

Тогава огледалото през Дунав няма да е нито утешителна лъжа, нито повод за завист, а инструмент. В него ще виждаме не „Румъния срещу България“, а два народа, които търсят път към по-нормален живот. Въпросът е дали ще използваме това огледало, за да си кажем „ние нищо не можем“, или за да видим къде, как и с кого можем да започнем да се променяме – от двете страни на реката, в една и съща, макар и трудна, Европа.