Българинът и Италия: семейство, хаос и красота

Когато българинът мисли за Италия, рядко си представя „система“. В главата му изскачат слънце, море, паста, жестове, футбол, шумни семейни вечери, оперни арии и малки коли, паркирани накриво върху тротоара. Италия е едновременно музей под открито небе и фон на безкраен филм за живота. Там хората закъсняват, говорят високо, нарушават правилата и все пак как по дяволите нещата се случват – градове работят, туристи идват, бизнеси живеят, държавата не се разпада. За българина това усещане е особено провокиращо, защото в италианския хаос има нещо познато, но резултатът често е различен.

Италия е една от големите европейски сили, с икономика, която преживява кризи и възходи, с тежест в културата, модата, дизайна, храната, с дълбока индустриална традиция, особено в северната част. България е далеч по-малка по население, ресурси и влияние, но двете страни споделят един южен, средиземноморски темперамент – любов към живота, към общуването, към спонтанното, към това „да го измислим в движение“. Само че при италианците този темперамент е вграден върху дълбок слой от история, градска култура и майсторство, които му дават рамка. При нас често остава гол хаос.

Историята на Италия е странна смесица от блясък и раздробеност. В продължение на векове това не е една държава, а мозайка от градове-държави, княжества, папска власт, чужди владения. Флоренция, Венеция, Милано, Неапол, Рим – всеки със собствен характер, амбиции и мрежи. Едва през XIX век, с Рисорджименто, Италия постепенно се обединява политически, но дори след това северът и югът, градовете и селата, индустриалните райони и изостаналите зони продължават да живеят в различни ритми. В тази дълга история има нещо важно: хората свикват да живеят в силни локални общности – град, квартал, семейство – и да гледат на далечната власт с известно недоверие.

Българската история е друга, но резултатът се оказва подобен по форма – силна привързаност към „нашите“ и слабост на голямата рамка. Ние нямаме наследство от градове-държави, но имаме векове живот в империя, в която българинът е „райя“, после кратки периоди на собствена държавност, които не успяват да изградят трайни институции. Следва социализъм, в който държавата е навсякъде, но е чужда, а после преход, в който тя се разпада в очите на хората. Така както италианецът знае, че да разчита на Рим не е достатъчно, българинът знае, че да разчита на София често е опасна наивност. И двамата се обръщат към семейство, приятели, местни мрежи.

Разликата започва оттам как изглежда тази местна среда. В Италия, особено в старите градове, улиците, площадите, сградите, фасадите, детайлите на прозорците и вратите са изграждани столетия наред с усещане за красота и мярка. Една малка пицария под арка може да е на сто години, площадът пред църквата събира поколения, пейзажът е оформен от хора, които са знаели, че това, което правят, ще стои дълго. Красотата не е лукс, а част от ежедневието – фон, върху който се случва и хаосът.

В България също има красиви градове и къщи, но голяма част от съвременната ни среда е резултат от бързи, евтини, функционални решения. Панелните квартали, кръпките, незаконните надстройки, билбордовете, кабелите по фасадата – това е пейзажът, в който милиони хора живеят всеки ден. Нашата импровизация често работи срещу красотата. На фона на този опит, италианският хаос изглежда поносим именно защото се случва в плътна, добре изградена сцена. Там дори дрехите на балкона и мотоциклетите, паркирани накриво, се вписват в общата картина.

Италианецът и българинът си приличат по нещо съвсем конкретно: и двамата са семейни хора. Семейството е не просто емоционален център, а и социална и икономическа институция. В Италия младите живеят с родителите си дълго, семейният бизнес е нормален, фамилните връзки са дебели. В България картината е подобна, но изкривена от бедност и емиграция. При нас често има силна зависимост между поколенията – родители, които издържат деца; баби и дядовци, които гледат внуци, докато децата работят на две места или в чужбина. Семейството у нас е спасителен пояс, но и капан, когато няма друга опора.

В Италия държавата, при всичките си проблеми, все пак работи по-добре. Корупция има, мафия има, скандали има, но здравеопазване, образование, инфраструктура и социални системи са на ниво, което българинът постига само когато отиде в чужбина. Това създава друго усещане към бъдещето. Италианецът може да се оплаква от политиците си, да се смее на постоянните правителствени кризи, да гласува протестно, но в дълбочина знае, че основните колела ще продължат да се въртят. Българинът няма тази увереност. При нас усещането често е, че всичко може да се срути с една грешка, един избор, една случка.

Италианската корупция има свои правила, вградени в един по-стар и структуриран свят. Тя е реална, тежка, понякога смъртоносна, но достъпът до качество на живот не е изцяло разрушен от нея. В България корупцията често изяжда именно онези минимални ресурси, които трябва да осигурят нормален живот – болници, пътища, училища, общинска инфраструктура. Нашият хаос е по-близо до разпад; техният често е шум върху работеща база.

Италианската култура на работа също е двойнствена. Има образ на „la dolce vita“, на безкрайно кафе и цигари в бара, на почивка по обед, на дълъг август, в който всичко затваря. Но зад тази картина стои огромен пласт от малки и средни фирми, занаятчийници, фабрики, студиа, които произвеждат качество на световно ниво – от автомобили до мебели, от мода до храна. Там хората може да закъснеят, но когато правят нещо, го правят със занаят и гордост. Българинът също може да бъде невероятен майстор, но много често работи в условия, които убиват желанието му да се гордее – ниско заплащане, лоши поръчки, клиент, който иска всичко да е „евтино и бързо“.

Какво може да вземе българинът от италианеца, ако не иска само да завижда за морето и пастата? Първо, отношението към красотата като част от нормалния живот. Не е нужно да сме Флоренция, за да решим, че не е нормално да живеем в грозно, да търпим безкрайни незаконни постройки, кабели, боклук, кръпки и хаос. Това е избор, не съдба. Второ, умението да правиш малки неща добре и да им даваш лице – кафене, магазинче, продукт, услуга. Италианецът знае, че ако ще продава кафе, то трябва да е хубаво, чашата да е чиста, жестът да е човешки. Това не е въпрос на доходи, а на отношение.

Трето, балансът между семейството и външния свят. Българинът често се затваря в семейството, което му дава топлина, но и го задушава. Италианецът също е дълбоко семеен, но улицата, площадът, барът, кварталът са естествено продължение на дома. Там се случва гражданският живот – клюки, спорове, местни инициативи. Ако искаме да станем по-зрели, трябва да излезем от кухнята не само към мола, а към общото пространство, което да приемем като свое.

От своя страна италианецът може да вземе от българина нещо, което ние не си даваме сметка, че имаме. В ситуации на големи кризи, войни, разпад, българинът многократно е показвал способност да се адаптира, да мълчи, да изчака, да не избухне до точка на самоунищожение. Италианските общества понякога се разкъсват шумно и драматично, поляризациите стигат до крайност. Нашият по-студен, по-сдържан характер в политиката може да бъде урок по „нека не горим всичко“, стига да го свържем със смелост да действаме, когато наистина трябва.

В крайна сметка разговорът между българина и италианеца не е между „нареден“ и „разхвърлян“ народ. И двамата са хаотични, емоционални, семейни, склонни към импровизация и към вярване в „нашите хора“. Разликата е, че Италия има зад себе си дълго натрупване на градска култура, занаятчийство и институции, което смекчава ударите на хаоса. България тепърва трябва да го изгради. Ако вземем от Италия уважението към красотата, към масторството и към публичното пространство, а от своя страна внесем в европейския разговор нашата устойчивост и способност да оцелеем в буря, след поколение-две можем да се срещнем някъде по средата – не като турист и домакин, а като равностойни съседи в един общ южен, малко шумен, но все по-зрял европейски дом.