Българинът и Германия: дисциплина, доверие и импровизация

Когато българинът си представи „истински европеец“, образът много често има немски силует. Там влаковете тръгват навреме, институциите работят, хората не живеят в режим на „айде да го пробваме по ръба“. В германския образ има нещо успокояващо – усещане за рамка, за предвидимост, за света „както трябва да е“. Срещу това стои нашият, български, рефлекс: да заобиколим, да нагодим, да „оправим нещата“, ако може малко по нашенски. Между тези два характера има повече от клишето „те са дисциплинирани, ние сме тарикати“. И точно там си струва да погледнем внимателно.

Германия е най-голямата държава в Европейския съюз и един от двигателите на световната икономика. Тя носи огромна тежест в решенията на ЕС, задава тон в индустрията и финансите, има самочувствието да влияе и да води. България е малка по мащаб – не можем да променим курса на Европа сами, но това не ни обрича на вечна периферия. Малък играч, който знае какво иска и къде стои, може да използва инерцията на големия кораб, вместо да се бори с вълните сам. Въпросът не е дали можем да станем „като Германия“, а дали можем да вземем от германския опит точно това, което липсва на българина, без да загубим това, което ни държи живи.

Историите на двата народа през XX век са като два различни вида катастрофи. Германия минава през две световни войни, националсоциализъм, Холокост, разделена страна, стена в средата, а след това болезнено, но целенасочено обединение. Уроците от този век са сурови и не оставят място за илюзии – когато държавата полудее, последствията са апокалиптични. Отговорът на германците е да изградят една много сериозна демократична конструкция: силен конституционен съд, парламентарна култура, федерална структура, в която властта е разделена и контролирана. Правилата са там не само за ред, а и като защита срещу връщане към тъмното.

Българската история в същия период е по-малка по мащаб, но не по-малко травматична за хората, които я живеят. Национални катастрофи, авторитарни режими, после почти половин век комунизъм, последван от шоков преход, хиперинфлация, приватизация, мутренски години, постоянна несигурност. Държавата рядко изглежда като нещо, на което можеш да се опреш. По-скоро е заплаха или източник на произвол. Така, естествено, основният инстинкт става оцеляването – да се оправиш сам, да не вярваш на нищо официално, да търсиш вратичка там, където немският гражданин просто попълва формуляра.

Тези две истории раждат два различни базови рефлекса. В Германия правилата се възприемат като необходима защита срещу хаос и злоупотреба. Ако нещо не работи, гражданинът има усещане, че системата все пак може да бъде поправена – през партии, съд, медии, граждански организации. В България правилата често се преживяват като препятствие, което ограничава и така или иначе не важи за „всички“. Държавата се дели на „те горе“ и „ние долу“, а институциите се използват, когато можем да ги „направим наши“, а не когато вярваме, че служат на общото.

В икономически план разликата е също толкова видима. Германия е символ на индустрия, инженеринг и дълъг хоризонт. Машини, фабрики, професионални училища, ясна професионална стълбица, култура на поддръжка и дълготрайност. Една сграда, мост или производствена линия се мислят в десетилетия – как ще се поддържат, колко ще струва ремонтът, какво ще оставят след себе си. Това, което на нас понякога ни изглежда като „бавност“ и „прекалена бюрокрация“, всъщност е цената на дългосрочната стабилност.

Българската икономика се развива в много по-хаотична среда. Преходът мина през разрушаване на стари структури, рязка приватизация, вълни от фалити и краткосрочни решения. Много хора оцеляваха и продължават да оцеляват чрез временни работи, дребен бизнес, ремонти, услуги, миграция. Няма усещане за мащаб и дълъг цикъл, а за вечен пожарен режим. В този хаос обаче се ражда и нещо, което германците често губят – способността да импровизираш, да измисляш решения в движение, да работиш с почти никакви ресурси. Българинът може за един ден да измисли, организира и реализира нещо, за което в Германия ще има три срещи, анализ и разрешение от три нива. Това е суперсила, стига да не я използваме постоянно за заобикаляне на закона, а за решаване на реални проблеми.

Един от най-дълбоките културни контрасти е доверието. В германското общество нормалното състояние е: аз спазвам правилата и очаквам, че и другите ще ги спазват. Ако някой не го прави, системата ще го хване и коригира. В нашия случай изходната точка е обратна: ако аз спазя правилата, а другите не, ще изгубя. По-добре да се застраховам, да си намеря връзка, да измисля как да изляза напред, благодарение на „моите хора“. Оттук идва и голямата разлика в социалната атмосфера. В Германия отклонението от нормата е по-видимо и по-болезнено – затова натискът да играеш по правилата е силен. В България „схемата“ често е невидимата норма, а човекът, който върви по правилата, изглежда наивен.

И все пак картината не е черно-бяла. Българинът е по-топъл, по-спонтанен, по-готов да помогне лично и веднага, да отвори дома си, да събере пари за непознат, да се хване да ремонтира с приятели нечия къща. Немецът може да изглежда по-студен, но когато поеме ангажимент, го изпълнява. Там, където ние често се хвърляме да помагаме емоционално, но и бързо се изтощаваме и отказваме, германецът ще остава по-дълго в играта – прямо, методично, скучно, но ефективно.

Демографската картина също поставя двата народа в сходна, но различно оцветена ситуация. И Германия, и България хората застаряват, раждаемостта е ниска, натискът върху социалните системи расте. Разликата е, че Германия има ресурс да привлича и интегрира милиони мигранти, докато България губи свои хора навън и не е особено привлекателна за нови. В Берлин въпросът е как да се интегрира многообразието, без да се разпадне общият ред. В София въпросът е кой ще остане да поддържа основите – пътища, болници, училища, армии от самотни възрастни хора. И тук сравнението не е в наша полза, но ни дава рамка да мислим: не е достатъчно да копираме социални модели, ако нямаме доверие и икономика, които да ги издържат.

Какво тогава българинът реално може да вземе от Германия, ако все пак искаме да се развиваме, а не да се въртим в един и същ кръг? На първо място – сериозното отношение към правилата. Не абстрактната „дисциплина“, а разбирането, че законът не е препоръка, а общ договор. Че дребното нарушение не е хитрост, а тухла в стената, която после пада върху всички. На второ място – дългия хоризонт. Вместо да правим павета за една зима и да строим блокове, които след 20 години ще падат, можем да решим, че е по-добре нещо да струва повече и да се прави по-бавно, но да не се срамуваме от него след десетилетия. Това изисква и уважение към майсторството – към инженера, учителя, лекаря, програмиста, който не „минава тънко“, а си върши работата добре, тихо и последователно.

От своя страна германецът има какво да вземе от нас, ако иска да остане жив в един все по-турбулентен свят. Нашата способност да импровизираме под натиск, да решаваме проблеми, когато системите са блокирали, не е за подценяване. Човешката топлота, склонността да приютим, да се съберем на маса и да „измислим нещо“, е противоотрова срещу студения индивидуализъм и самотата. Скептицизмът ни към авторитети, докато не бъде канализиран, разяжда държавата, но в правилна рамка може да бъде здравословно недоверие към всяка власт, която се опитва да си присвои повече, отколкото ѝ се полага.

Важно е да го кажем ясно: целта не е да станем „малка Германия“. Историята ни е друга, географията ни е друга, травмите и талантите са други. Целта е да станем по-зрели българи. Народ, който не живее в постоянна война със собствената си държава, не се гордее с хитруването за сметка на другия и не бърка свободата с анархия. Народ, който взима от германеца отношението към институциите, договорите и дългия план, без да убива своята способност да се смее, да измисля, да се сплотява в труден момент.

В този смисъл разговорът „българинът и Германия“ не е упражнение по комплекси, а карта за действие. Къде сме слаби, къде сме силни, какво ни пречи, какво ни дърпа напред. Ако успеем да превърнем тези наблюдения в конкретни избори – в начина, по който възпитаваме децата си, строим фирмите си, гласуваме и изискваме – тогава разликата между нас и немците няма да е повод за срам, а ресурс. Те ще имат какво да вземат от нас, ние – от тях, а Европа може да бъде не просто география, а общ дом, в който и българинът, и германецът са си на мястото.