От хляба до справедливостта – енергията вектор 1997 и енергията вектор 2025

Когато се върна към зимата на 1996–1997 г., виждам себе си като студент – едновременно млад и ядосан, и честно казано неособено наясно какво точно се случва. Нямах житейски опит, не разбирах дълбоките механизми на икономиката, не знаех какво значи валутен борд или как работи МВФ. Но със сърцето си и душата си знаех едно – не исках да живея в сива, страхлива, полу-тоталитарна държава, в която още ехтят комсомолски заплахи от типа „ако не влезеш в комсомола, ще ходиш трудовак“.

Обществото беше силно поляризирано. Родителите ни носеха травмата от хиперинфлацията и фалита на банките – спестяванията им изчезнаха за броени месеци. Много от тях вярваха, че „демокрацията ни ограби“, че тя донесе бедност, нестабилност и хаос. За тях рязката промяна след 1989 г. изглеждаше като разрушаване на познатия свят срещу много неясно обещание за нещо по-добро.

Ние, младите, искахме точно това неясно, но по-светло бъдеще. Ходех на протестите на СДС, усещах една почти титанична енергия за промяна. Хората не бяха просто недоволни – те кипяха отвътре, имаше усещане за исторически завой. Виденовата зима беше повече от икономическа криза – тя беше момент, в който държавата изглеждаше разпадната до основи. Хиперинфлацията изяде заплати и спестявания, банките фалираха, магазините пустееха. Когато парите умират, умира и доверието – към институции, към партии, към бъдещето.

На този фон 10 януари 1997 г. се превърна в символ. Щурмът на парламента не беше само буйство на тълпата, а картина на граждани, които обсаждат собствената си държава, защото не я припознават като своя. Парламентът изглеждаше като крепост, която трябва да падне, за да може страната да поеме в друга посока. Това беше „дъното“, от което тръгна първият голям вектор на промяна.

Под натиска на улицата правителството падна, дойде служебен кабинет, а след него – политическо решение, което буквално преначерта икономическата рамка: въвеждането на валутния борд. Това беше доброволно слагане на усмирителна риза върху собствената държавна финансова политика. Повече не можеш да печаташ пари, когато ти хрумне. Левът беше фиксиран към стабилна валута, а политиците загубиха възможността да решават кризите с инфлация.

Решението за валутния борд дойде в пакет с друг голям избор – курс към НАТО и Европейския съюз. Тогава това не беше просто геополитически каприз, а логично продължение на общественото усещане: „искаме да живеем като нормална западна държава“. Така между 1997 и около 2017 г. България следваше ясен 20-годишен вектор: стабилизация → реформи → членство в НАТО → членство в ЕС → консолидиране на новата позиция.

Резултатите не бяха малки. Хиперинфлацията остана в миналото, валутният борд донесе предвидимост за бизнеса и домакинствата. България стана член на НАТО – в нестабилен регион това означаваше сигурност, която предишните поколения дори не са можели да си представят. Влизането в ЕС отвори граници, пазари, университети, работни места. Свободното движение престана да бъде лозунг и стана личен опит на милиони българи – работа в други страни, образование навън, бизнес в общия европейски пазар.

И все пак този 20-годишен вектор имаше една огромна дупка: правовата държава.

По международните индекси България упорито стои на дъното в ЕС по корупция. Това не е суха статистика, а ежедневен опит: усещане, че силните винаги се разминават, че „има кой да звънне“, че прокуратурата и регулаторите са оръжие, а не арбитър. Имаше години на доклади, механизми за наблюдение, критики и препоръки, но въпреки това по високите етажи на властта почти не се стигна до реална, видима отговорност.

Така се получи парадокс: успяхме там, където имаше външен арбитър и ясна цел – да влезем в НАТО и ЕС, да стабилизираме валутата, да хармонизираме законодателство. Провалихме се там, където никой отвън не може да свърши работата вместо нас – в изграждането на независима съдебна система, в реалната борба с корупцията, в разделението на властите. Сменихме геополитическия адрес, но не ремонтирахме докрай инсталацията във вътрешността на къщата.

Втората голяма протестна вълна – тази, която започна около 2020 г. и се вълнува до днес – стъпва върху точно този пропуск. Протестите срещу корупцията и срещу фигурата на главния прокурор изведоха на преден план едно ново ядро от искания. Те вече не са „да сменим курса“ или „да падне едно конкретно правителство“, а „да сменим модела“. Хората излязоха не само заради едно име, а заради усещането, че обвинението е подчинено на политически и икономически интереси и че без реформа в прокуратурата всяка смяна на властта е временна козметика.

След това влязохме в период на хронична политическа нестабилност. Поредицата от избори, кратки парламенти и нестабилни коалиции не беше случайност. Всеки опит да се пипнат дълбоките структури – съдебната система, антикорупционните органи, регулаторите – водеше до кризи, разпадане на мнозинства, странни съюзи и блокаж. В много отношения политическата система се оказа заложник на модела, който уж трябваше да реформира.

Най-новата вълна от протести избухна на фона на дебати за бюджета, данъци, осигуровки и подготовката за въвеждане на еврото. На пръв поглед темите изглеждат различни – „данъчен грабеж“, „лев срещу евро“, „държавата ни бърка в джоба“. Но под тях прозира едно и също старо недоверие: страх, че каквото и да се събере като ресурс, ще бъде източено през корупция; убеждение, че държавата не е неутрален администратор, а хранилка за определени кръгове.

Тук се вижда и голямата разлика между 1997 г. и днес. Тогава изходното състояние беше икономическо дъно – безконтролна инфлация, фалирали банки, празни магазини. Днес имаме макро-стабилност, валутен борд, предвидим курс към еврото. Но плащаме с друго: десетилетия емиграция, силно неравенство, чувство за липса на справедливост и за безнаказаност на силните.

Различен е и образът на „врага“. През 1997 г. той имаше конкретно лице и адрес – едно правителство и една партия, чиято политика доведе до катастрофа. Можеше да излезеш на площада с ясното усещане, че искаш „това правителство да си ходи“ и „тази политика да спре“. Днес врагът е по-размит, но по-дълбок – не е една партия или едно правителство, а цял модел на пленена държава: симбиоза между олигарси, зависима прокуратура, контролирани медии и партийно-послушни регулатори.

Различни са и исканията. Тогава те бяха сравнително конкретни: оставка, нови избори, стабилизация, курс към Запада. Днес на плакатите пише „Правосъдие“, „Справедливост“, „Реформа“, „Край на корупцията“. Това са по-абстрактни, институционално сложни цели, които не се постигат с едно изборно мнозинство и едно служебно правителство, а с години последователни политики.

И външната среда вече не е същата. В края на 90-те имахме ясни външни „маяци“ – МВФ, Световна банка, НАТО, ЕС. Ако правиш реформи, има награда: стабилизационна програма, покана за членство, достъп до фондове. Днес вече сме вътре. Има критики, има механизми за наблюдение, има политически натиск, но няма нова „магическа награда“, която да мобилизира допълнително обществото. Никой отвън не може да дойде и да ни смени главния прокурор или да ни избере други регулатори.

В този контекст фразата „правова държава“ трябва да слезе от лозунг на земята. В българския контекст тя означава много конкретни неща. Означава прокуратура, която може да разследва и главния прокурор, а не само да го аплодира. Означава съд, който не се страхува от политически и бизнес натиск и чиито решения са проследими и мотивирани. Означава антикорупционни органи, които не се събуждат само за дребни чиновници, а стигат и до големите играчи – с дела, конфискация и присъди. Означава регулатори, чиито решения не се диктуват по телефона.

Ако през 1997 г. валутният борд беше твърдата котва, която забрани на политиците да печатат инфлация, днес имаме нужда от институционални котви – конституционни гаранции за разделението на властите, ясни правила за назначаване и контрол върху главния прокурор, устойчиви процедури за регулаторите. Новият 20-годишен вектор не може да бъде борд на лева, той трябва да бъде борд на правилата.

От първия 20-годишен цикъл научихме няколко болезнени урока. Първо – външен вектор не стига. Можеш да си в НАТО и ЕС и въпреки това да търпиш дълбока вътрешна несправедливост. Второ – изборите сменят правителства, но не непременно модела. Ако институциите отвътре са пленени, урната сама по себе си не е достатъчна. Трето – протестът е необходим, но не е достатъчен. Той е искра, а не отоплителна инсталация. Без дълга и досадна последваща работа – от граждански организации, адвокатски общности, независими медии и професионални гилдии – моделът се адаптира и оцелява.

Когато погледнем напред, можем да си представим поне три сценария за следващите 20 години. В позитивния сценарий днешната енергия се превръща в последователни реформи. Конституционните промени не са фасада, а водят до реална независимост на съдебната власт. Антикорупционните органи започват да показват резултати по високите етажи. Политическата култура се променя дотолкова, че тежък корупционен скандал неизбежно води до оставки и избори, без да чакаме улицата да се напълни. В такъв сценарий ще говорим за 2020–2025 г. като за началото на „правовия преход“, както говорим за 1997 г. като за начало на геополитическия.

В инерционния сценарий продължаваме да кретаме „на половин наем“. Протестите избухват периодично, събарят правителства, но не променят дълбоките структури. Реформите са половинчати, размиват се в коалиционни сделки, а младите и способните хора продължават да си тръгват. Държавата не се срутва, но и не израства – съществува като евтина периферия на Европа, с хронично недоверие към институциите.

В негативния сценарий от хроничната нестабилност и скандали хората се уморяват от самата идея за демокрация. Появява се изкушението на „силната ръка“ – някой, който обещава ред, стабилност и „да ги вкара всички в затвора“, но срещу цената на по-малко права, по-малко свобода, по-малко контрол от обществото. В този вариант рискуваме не само да не постигнем правова държава, но и да загубим част от демокрацията, която извоювахме през 90-те.

Тук ролята на гражданина излиза от рамката на еднократния протест. Демокрацията не е само да гласуваш веднъж на четири години, нито да излезеш веднъж на улицата. Тя е да следиш какво се случва в общината ти, да участваш в публични обсъждания, да подкрепяш независими медии, да членуваш в професионални и граждански организации, да задаваш неудобни въпроси.

Ключово е и отношението към „малката корупция“ – рушвета в болницата, връзките за детска градина, „услугата“ от познат в администрацията. Голямата корупция се храни от тези ежедневни малки компромиси. Ако приемаме тях за нормални, нямаме моралното право да се чудим защо големите схеми процъфтяват.

Без свободни и независими медии няма кой да осветява схемите, няма кой да свърже точките, няма кой да държи прожектора върху властта. Подкрепата за такива медии не е нито лукс, нито хоби – тя е част от инфраструктурата на правовата държава, както пътищата са част от инфраструктурата на икономиката.

Гражданското образование също е решаващо. Ако следващите поколения не знаят как работят институциите, какви са правата им и как се защитават, всеки нов протестен цикъл ще започва от същото място – с много емоция и малко разбиране.

И тук се връщам към личната нишка. Тогава, през 1997 г., бях млад и наивен, исках промяна към по-светло бъдеще, но нямах дълбоко обяснение защо се случва всичко и накъде точно вървим. Днес стоя на протест с много повече житейски опит. Знам какво означава да живееш в ЕС, да работиш в международна среда, да виждаш как работят институциите в държави с по-високо доверие. Видял съм и как корупцията и беззаконието бавно изяждат отвътре всички тези постижения.

Снощи, на протеста, за първи път от онези години насам усетих същата силна, почти физическа енергия за промяна. Но този път тя не беше насочена към смяна на флаг над институциите, а към смяна на морала вътре в тях. Младите около мен не протестираха за „повече пари“, а за по-чиста държава – без мафия, без „прасета“ и „тикви“, без фолклорни герои на безнаказаността.

1997 година зададе геополитически вектор – към НАТО, ЕС и стабилна валута. Възможно е днешните протести да задават нов вектор – към правова държава и истински работещи институции. Въпросът, на който само ние можем да отговорим, е прост и тежък: ще ни стигнат ли още 20 години гражданска енергия, за да довършим прехода отвътре, а не само навън – и да направим така, че държавата ни най-накрая да работи по закон, а не по телефон.